ПРАВОТО НА ЧИСТ ВЪЗДУХ В ПРАКТИКАТА НА НАЦИОНАЛНИТЕ БЪЛГАРСКИ СЪДИЛИЩА
Правна характеристика на актовете, с които се осъществява опазването на чистотата на атмосферния въздух
Мръсният въздух е почти винаги проблем, свързан с местата, където има струпване на хора – неслучайно европейската регулация за опазване чистотата на въздуха използва термина „агломерации“, който има произход от латинския език и в съвременната употреба означава именно струпване. В местата, където има струпване на хора, най-вече големите градове, се появява нуждата от множество регулации на движението на МПС, на шума (особено, но не само в периода за почивка на денонощието), на изхвърлянето на отпадъци, на разполагането на източниците на електромагнитни излъчвания и др.подобни. Става дума за административноправни режими, регламентирани от закони, от подзаконови нормативни актове, а и от актове , приети от органите на местното самоуправление, които органите на изпълнителната власт и на местното самоуправление прилагат. Следователно при осигуряване на правото на чист въздух сме изправени пред инструменти и проблеми на административното право и затова ще бъдат обсъждани най-вече аспекти, свързани с административното правосъдие. Договорното/гражданско право и наказателното право са сравнително малко застъпени в списъка с правни инструменти, чрез които се осъществява правото на чист въздух.
Регулациите за прилагане на правото на чист въздух могат да бъдат условно разделени на две групи. Първата група са свързани с емисиите във въздуха – тук спадат правилата за качество на горивата, за изискванията на които трябва да отговарят различните горивни устройства, източници на емисии във въздуха, за разрешаването на емисиите във въздуха от средни и големи горивни инсталации. Втората група регулации са свързани с качеството на околната среда и спазването на имисионните норми – тези регулации са сърцевината на ДКАВ. Предмет на настоящото изложение ще бъдат правилата от тази втора категория регулации – към тази група, освен ДКАВ спадат нормативните актове от националното законодателство –ЗЧАВ и подзаконови нормативни актове, които са предмет на разглеждане в друга секция от тренировъчните материали.
С оглед по-доброто разбиране на основните линии и изводи на настоящото изложение би било добре да бъдат припомнени основните положения от ДКАВ, а именно:
- ДКАВ задължава страните –членки да създадат система за оценка на КАВ, която да отговаря на подробно и точно установени изисквания.
- ДКАВ създава задължителни стандарти за КАВ –ПДС и алармени прагове на различните замърсители в атмосферния въздух;
- ДКАВ задължава страните-членки да постигнат съответствие с ПДС в определен от директивата срок, като са посочени случаите, в които задължителните стандарти за КАВ могат временно да бъдат нарушавани или постигането им – отложено.
- Когато в определени зони или агломерации нивата на замърсителите в атмосферния въздух превишават която и да е пределно допустима стойност или целева стойност, чл.23 от ДКАВ задължава страните-членки да осигурят създаването на планове за качеството на въздуха, които по-нататък ще обозначаваме със съкращението „ПКАВ“ – програми за качеството на атмосферния въздух, което е обществено употребяваното наименование на този административен акт, вместо наименованието „програми за намаляване нивата на замърсителите и за достигане на утвърдените норми по чл. 6“, по израза, използван от чл.27 (1) от ЗЧАВ.
- Когато в определена зона или агломерация има риск нивата на замърсителите да превишат един или повече от алармените прагове, посочени в приложение на директивата, страните-членки са задължени да осигурят изготвянето на краткосрочни планове (чл.24 от ДКАВ).
- ДКАВ задължава страните-членки да прилагат информационни мерки – на много места се подчертава, че дейностите за опазване на чистотата на въздуха засягат интереса на обществеността.